Печат
Посещения: 4187

Инсулиновата резистентност е част от подлежащата патофизиология при много пациенти с чернодробна стеатоза. Ползването на инсулинови и неинсулинови антидиабетици (при пациенти без клинично доказан захарен диабет) е ключов момент в лекуването на чернодробната стеатоза, особено ако се касае за високо степенна стеатоза. Най-често се ползват тиазолидинедиони (Пиоглитазон, Розиглитазон [Avandia]) и метформин, единствения наличен бигванидин. Розиглитазон намаля нивата на чернодробните липиди чрез повлияване PPAR рецепторите, но приложението му е свързано често с увеличаване на телесното тегло и нивото на серумния холестерол, при все че нивата на свободните мастни киселини спадат. Приложението на този клас препарати намаля инсулиновата резистентност с 40%. В противовес на това Metformin подобрява биохимичните маркери (намаля нивата на чернодробните трансаминази) без да повлиява телесното тегло, но влиянието му върху чернодробната хистология не винаги е отчетливо за разлика от приложението на Розиглитазон/Пиоглитазон, което се доказва ехографски. Тези препарати трябва да се дозират внимателно (започва се с доза ¼ от стандартната начална при диабетици) с оглед предотвратяване на хипогликемични епизоди.

            Ефектът от терапията с тези препарати се наблюдава и чрез измерване нивата на плазмения адипонектин (протеинен хормон секретиран от мастните клетки), чиито нива са намалени при наличие на инсулинова резистентност. Приложението и на двата класа препарати води до увеличаване нивата на адипонектин, което отразява настъпването на подобрение в инсулиновата резистентност.